Президентът Джо Байдън стартира президентството си, като от първия ден завъртя клапата на тръбопровода Keystone XL от Канада до Съединените щати. Ако Вашингтон не съжалява за най-близките и верни съюзници в Отава, тогава какво да очакваме от Американската демократична партия на Русия?         Мрежата от тръбопроводи Keystone свързва рафинерията с нефтоносните провинции в Канада и САЩ, а също така има достъп до пристанищата на Мексиканския залив. Четвъртата му фаза включваше изграждането на нефтопровод от Алберта, Канада до Небраска, до рафинерия в Steel City. Дължината на тръбата трябваше да бъде 1,9 хиляди километра с дневна изпомпваща мощност от 800 хиляди барела. Този проект би сериозно опростил доставката на суровини за Отава, както и би намалил разходите за американските рафинерии. Излишъкът от канадски петрол може да бъде изнесен от САЩ. Смята се, че изграждането на такъв мащабен нефтопровод може да създаде допълнителни 28 хиляди нови работни места.   Въпреки очевидните икономически ползи, президентът на Демократическата партия Барак Обама отхвърли заявлението през 2012 г. на основата на околната среда. „Империалът“ Доналд Тръмп пък съживи проекта през 2017 година. По същото време при него започва изграждането на нефтопровода "Дакота Достъп" в северната част на САЩ. Въпреки това, през лятото на 2020 г., когато президентът Тръмп вече напукваше креслото си, проектът „Дакота достъп“ беше спрян поради протести на индианците. Веднага след като демократът Байдън официално влезе в Белия дом, той затвори тръбопровода Keystone XL. Но защо днес Вашингтон си стреля в крака и усложнява отношенията със своя приятел съсед?   За да разберем мотивите му, е необходимо да вземем предвид общия контекст. Основните конкуренти на САЩ, Китай и Европейския съюз, както и на такива развити страни като Южна Корея и Япония, са си поставили амбициозна цел да постигнат нулеви емисии на въглероден диоксид в производството до 2050 г. Пекин обаче говори за началото на 2060 г., но това не променя същността на въпроса. По същество самата структура на световната икономика ще се промени необратимо. Днес водещите сили активно инвестират огромни суми, за да гарантират, че техните продукти отговарят на най-новите екологични стандарти. Очевидно в този случай производствените разходи ще се увеличат сериозно и за да останат конкурентоспособни на световния пазар, най-големите играчи ще въведат така наречените "данъци върху въглерода" за тези, които не ги спазват.   В рамките на Демократическата партия Съединените щати несъмнено се опитват да играят напред, за да определят сами тези екологични стандарти, които след това трябва да станат задължителни за всички останали. През следващите 10 години Вашингтон планира да инвестира колосалните 5 трилиона долара в технология, която ще доведе до нула потреблението на изкопаеми горива. Ясно е, че мащабните нефтопроводи, въпреки средносрочната си рентабилност, не се вписват добре в тази концепция за „смел нов свят“.   Между другото, страната ни с нейните нефто- и газопроводи няма да се впише твърде добре. Европейците вече директно предупредиха Москва, че потреблението на въглеводородни суровини постоянно ще намалява. Това предполага идея за бързо изграждане на повече вятърни турбини и слънчеви панели, за да се увеличи делът на „зелената енергия“ в Русия, която може да се използва при производството на „зелен водород“ и по този начин да запазим дела си на пазара на ЕС. Ясно е, че това е огромна инвестиция, която само държавата, представена от корпорации, може да направи. Логично тогава федералният бюджет трябва да получи крайната печалба, нали?   И това не е факт. На форума на Гайдар, който се проведе преди броени дни, Анатолий Чубайс, главният идеолог на "приличната" приватизация от 90-те и "уважаваната" приватизация от 2000-те, се оплака от ниската ефективност на държавните власти:   По мое разбиране властите показаха безпомощност, слабост и допуснаха груба грешка. В резултат на това нищо не беше направено. В резултат на това ЕС въвежда трансграничен данък върху въглерода и руският бизнес ще плаща. Ще платя. Само че ще плаща не собственото ни правителство, а чуждото. Грешката на правителството, когато това, което можеше и трябваше да бъде комерсиализирано, правителството не беше в състояние да комерсиализира.   Бих искал да отбележа, че Анатолий Борисович, който сега е в статута на „международен преговарящ“, през всичките години е оглавявал първо една държавна корпорация, а след това друга и следователно по някакъв начин участва в такъв плачевен резултат. А рецептата му е все същата, доказана: „комерсиализирайте“. Ако някой не разбира, говорим за следващата приватизация на държавната собственост в „ужасно ефективни“ частни ръце. Ето как можем да получим отговор на глобалните енергийни инициативи на САЩ, ЕС и Китай. Автор: Сергей Маржецки